Пролет по люлински

Тази сутрин се събудих доволно рано. Протегнах се, разтърках очи и както правя всеки път когато стана - погледнах през прозореца. И как мислите, какво видях? Пролетта дошла - слънце пече, сняг се топи, боклуци се белеят по тревните площи. Даже някакво заблудено пиле чуруликаше нейде там. Викам си – ей , че хубаво, и нас ще ни огрее най-накрая. В центъра хората вече забравиха, че е валял сняг, а при нас чак сега почва да се топи. Между другото, още по време на гимназиалните си години бях установил, че Люлин притежава доста причудлив микроклимат. По правило, ако на тръгване от училище в центъра валеше, то при пристигането си в Люлин с изненада уставновявах, че в квартала не беше капнала и една капка. Отделно на това пък през лятото при нас беше с 5 градуса по-топло. Така и не успях да си обясня напълно климатичните различия между центъра на града и моя квартал, обаче имах смътното усещане, че високите панелени блокчета в жилщния ми комплекс играеха някаква роля в цялата работа. Трябва все пак да отбележа, че доста хора поставят под въпрос принадлежността на квартала ми към София. В един момент и аз започнах да се съмнявам, защото на електронното табло след тунела, което по принцип услужливо указва на шофьорите кои булеварди са затворени, започна да се изписва „Добре дошли в София!”. 
След като се порадвах на воля на топящия се сняг, започнах да се кандърдисвам да поиграя малко сутрешната гимнастика. В крайна сметка здравият разум у мен надделя за сметка на мързела и поразмятах малко ръце и крака. Поободрен и развеселен от задаващата се пролет, се отправих към кухнята, където закусих под зоркия поглед на кучето. То, милото, си чакаше сутрешната разходка, която аз тактично пропусках да му предложа през последните седмици, под предлог, че ми е твърде студено. То не беше лъжа де – на минус 10 не е твърде весело да те тегли куче по леда. Да, ама днес нямах оправдание – беше + 8 градуса и ледът видимо се топеше, а и животното (което всъщност е женско и се казва Лейди) ме гледаше толкова строго и непреклонно, че просто нямаше мърдане. Облякох се набързо, сложих повода на Лейди, която не можеше да си намери място от щастие и излязохме през задния вход на блока. Твърде късно осъзнах каква грешка съм допуснал с избирането на въпросния вход. Още с излизането наджапахме в някаква кална локва, на която Лейди много се зарадва, а аз – не чак толкова. Запътихме се към “карето”, което е на около 50 метра от моя блок. 50 метра, но какви? Първо трябваше да преджапам през „паркинга”. Паркингът е едно място със странен статут – построен преди 20тина години от общината, сега се поддържаше от гражданите. През седмица съседите-шофьори правеха подобрения по трасето с подръчни материали – цимент, тухли, счупени керемиди и прочее. Ако пък зейнеше някоя твърде голяма дупка - насипваха чакъл. От друга страна, непрекъснатите ремонти не пречеха на калта и локвите да господстват на “паркинга”. Неведнъж колата ми е пропадала в дупките на въпросния “паркинг”, но мен точно в този момент това не ме интересуваше или поне аз така си мислех. Да, ама не. Още на първата дупка, зейнала след оттеглянето на леда, един любезен шофьор се погрижи дънките ми да променят цвета си от светлосин в кафяв, а кецовете ми да подгизнат. В този момент толкова ми причерня пред очите, че чак ми просветна - най-накрая разбрах защо шушляковия анцуг е предпочитан от гъзарите в квартала. За десетте метра, които човек трябва да измине от Голф 2-ката (тунингована дотолкова, че повече да напомня на Ферари 360 Модена, отколкото на Фолксваген) до блока можеха да се случат такива поразии по дрехите, че... Друго си е шушляка – събереш калта с един парцал и си свиркаш после.
Пратих много здраве на роднините от женски пол на шофьора и продължих. Някак си стигнах до улицата, без панталоните ми да добият още по-наситен кафяв цвят. Викам си – „пресичаме улицата и намираме спасение на тротоара, а след още няколко метра е градинката”. За мое огромно съжаление ми се наложи за трети път да капитулирам пред калта. Тротоарът се оказа зает от един паркиран тир и на нас с Лейди ни се наложи да заобиколим през близката тревна площ. Мисля, че е излишно да споменавам, че по това време на годината въпросната площ е всичко друго, но не и затревена. Поджапахме в кал с леки примеси на сняг, пликчета и картонени опаковки и стигнахме до въпросното „каре”. В случай, че не знаете какво наричам „каре” – това е странна правоъгълна конструкция от 4 жилищни блока, в средата на която се намира любимата на моето куче градинка. Вътрешно се израдвах – най-накрая стъпихме на асфалт. 
След около 10 минути установих, че е бил прав оня, дето е казал, че пълно щастие няма. Мамка му и пролет, кучето ми се беше разгонило! То не бяха мъжкари, не беше чудо! Наложи ми се да маневрирам умело между детски люлки и катерушки, за да предпазя животното от напористите кавалери. В един момент се оказа, че върху част от асфалта в градинката е останал дебел слой лед, та един млад булдог замалко да ни докопа, докато аз се пързалях като на зимни кънки. С усмивка на лице се сетих, че вчера Геша ме юркаше да ходя на езерото Ариана да се пързаляме. Да-да! Тука хем ми е по-близо, хем и повече адреналин има – а съм паднал, а ще припкат малки кученца у нас и ще ме будят по нощите. Айде, нема нужда, дет се вика. След десетина минути ми писна да отбивам нахални песове и задърпах Лейди към нашия блок. Тя пък се задърпа в обратна посока, не знам дали вниманието на кавалерите я беше поласкало или просто разходката й се беше видяла кратка. Не помагаха и увещания от сорта на „Айде, довечера пак!” и „А сега какво ще му дадат на момичето като се прибере вкъщи?”. Както и да е – някак успях да прибера недоволното животно, което през 5 метра се запъваше като магаре. Справих се успешно и с изкъпването на четириногото, което в ден като този, уверявам ви, би било сериозно предизвикателство дори и за професионални теляци. 
Сега сядам да събера малко сили, че по-късно ме чака втората за деня разходка. Предполагам пак ще има маневриране между коли, дупки и песове, изгарящи от желание именно техните наследници да смущават съня ми нощно време. Единственото, което мога да направя по въпроса, е да се снабдя с чифт здрави кубинки тип „войнишки” и един шушляк тип „Илиянци”, та поне щетите да са по-малки. Иначе люлинската пролет не прощава..