Този див, див запад

По принцип добрите студенти от магистърските програми на СУ ходят всяка седмична вечер на лекции. Само дето аз не съм от тях – е, поне не винаги. Някъде след втората седмица от семестъра установих, че удовлетворението ми от ходенето на лекции всяка вечер клони към нула. От уважение към преподавателите няма да споменавам имена, обаче в една от лекциите устата ми се разчекна от прозяване. В друга пък се наслушах на измишльотини, които почти ме докараха до неистов смях. 
И така – какво мислите, реших да правя във вечерите, които освободих от лекции? Реших да се захвана с нещо далеч по-благородно и започнах да прибирам майка ми от работа. Вярно, тя работи в другия край на Люлин, обаче разстоянието (, че и рисковете при придвижването) между две произволни точки в нашето „кварталче” са толкова големи, че на незапознатия посетител може да му се стори, че се намира в американския див запад. Само дето при нас зимно време е малко по-студено и навсякъде има лед. Иначе по всички друго напомняме на Дивия запад. Например: 
Люлински "индианец", гордо възседнал коня си

• Намираме се на запад – в западната част на София.
• В Люлин всичко е диво – от бездомните кучетата до съседите.
• Имаме си дори софийски вариант на индианците – циганите. Прилики между двата етноса – бол: ползват коне, живеят на племена(в нашия случай - катуни), имат тъмен цвят на кожата и са в конфликт с белите „заселници”. 
• И в Люлин, и в Дивия запад опасностите дебнат иззад всеки ъгъл. Само Чък Норис ни липсва, но ще го преживеем някак си – при нужда можем да се обърнем и към Бате Бойко, който живее в един съседен квартал.
Та така – една тиха зимна вечер, аз и моето любимо Пунто си проправяхме път през „Дивия запад” към работата на майка ми. С лекота преодолях първото препятствие – заледения „паркинг ” . Минах почти безпроблемно и по опасния участък на улица „генерал Данаил Николаев” и окрилен от неочаквания успех, аз си затананиках някаква мелодийка, която вървеше по Z-Rock. Моята еуфория може да ви се струва напълно безпредметна, но ако бяхте истински „западняци”, определено щяхте да ме разберете – въпросният участък от улицата може да изкара извън релси дори и най-хладнокръвния шофьор , а пък най-упоритият пешеходец, озовал се на въпросния терен би се видял принуден да се пързаля (или в по-лошия случай - да лази) по леда и да отправя горещи молитви към боговете, та белким се смилят над него и го отърват от мъките му. Леденото покритие на „генерала” в определени дни можеше да се оприличи единственото на игрище за хокей. Аз самият съм достигал до ситуации, в която реално съм си задавал въпросите: „Ама аз ли карам?” и „А сега дали няма да е най-добре някой да ме чукне леко отзад, та най-сетне колата да тръгне на някъде?”. Но тази вечер, въпроси нямаше.
За нещастие в последните метри на „генерала”, точно преди да се включа в булеварда, пред мен изникна неочаквано препятствие – баща с бебе в количката. Е, голяма работа, ще кажете – бащите с колички са кротки, гледат си пътя и си пазят децата. Е, да, ама не! Въпросният бащица буташе количката направо върху платното, а на изуменото ми зяпване отговори с поглед изпод вежди, в който се четеше нещо като „Аааа, не! Ааз оттуук неее мърдааам!”. Бре, викам си, що кметът ни прави тротоари - да ходим по улиците ли? Голата истина лъсна в момента, в който погледът ми спря на въпросния тротоар – в сравнение с него, ледена пързалка Славия щеше да яде пасти до пръсване. И така аз, клетият шофьор и той, дважди клетият баща изпаднахме в патова ситуация – ни напред, ни назад. Лошото в случая беше, че докато ние се гледахме по кравешки тъпо, в съседното платно прехвърчаха коли и аз нямаше как да заобиколя родителя и неговото отроче. 
След няколко дълги и пропити с драматизъм мига, в които аз установих, че нямам нерви да вися 20 минути, дадох газ и тамън си мислех, че ще оставя таткото с кравешкия поглед да ми диша прахта, когато срещу ми изскочи едно джипче с някакво борче в него. Мога да кажа, че в тоя момент започнах да се разярявам и бях готов, ако трябва със сила, да избутам от пътя нахалника, отрязал последния ми изход. Слава богу, вслушах се в гласа на разума, който ми нашепваше, че Пунтото ми има само минимални шансове да погъделичка джипа по радиатора, а той в същото време имаше съвсем реални шансове да направи такъв фейслифт на ФИАТа ми, че да не мога да го разпозная. За капак, можеше бабаитът да ме навести в купето и да ме поздрави по случай новата форма на колата ми. Така че чинно натиснах спирачката, ФИАТчето ми спря, а джипът продължи пътя си. След което потеглих с мръсна газ и забравил за баща и борче се озовах на булеварда.
Там, слава Богу, нямаше лед, но за сметка на това имаше други благинки. Като например една метална конструкция тип „хармоника”, която явно в някой по-ранен момент е била част от оградата по средата на булеварда. Ден след ден люлинските шофьори упорито сваляха – къде с броня, къде с калници - части от въпросната ограда, която по принцип трябваше да пречи на пешеходците да пресичат булеварда. Даже един ден (или може би нощ, нямам представа всъщност) някой доволно почерпен люлинец бе успял да сгъне цели 3 оградки, за сметка на което пък беше оставил част от колата си на тяхно място. Е, не успях да нацеля нито въпросната конструкция, нито частите от броня, които се чернееха по платното. 
Кулминацията на вечерта дойде след като вече бях взел майка ми - в една тъмна и сравнително тясна уличка. Представете си тъмнина – тъмно като в рог. Представете си уличка – тясна, колкото да се разминат две коли. Представете си движение като за час пик. И накрая си представете множество люлински пешеходци. Да поясня – люлинският пешеходец е странно животно – в нормално състояние блуждае по тротоара като свободен електрон, обаче в някой случайно избран момент се хвърля със страшна сила на платното, по възможност иззад някоя спряла кола. И гледа като теле в железница в момента, в който трябва да си плюе на петите. Като цяло, обстановката на тъмната уличка напомняше адски много на играта “Carmageddon”, с тая разлика, че ако бутнеш пешеходец, не получаваш бонус точки, а най-много да получиш някоя годинка в затвора. Една млада пешеходка пък скочи като кошута току пред колата ми и без да се оглежда изприпка до отсрещния тротоар. Слава богу, спирачките ми са читави и не стана някой сакатлък... 
Довърших пътуването, карайки с 20 км в час и невротично оглеждайки се за неразумни пешеходци. След като се прибрахме накарах майка ми да направи едно наргиле – ей така, за успокоение на нервите. 
А вие, ако имате път към нашия край, внимавайте с пешеходците, с оградите, с бащите и с борчетата, които се возят в джипове.. щото в Дивия запад опасностите дебнат иззад всеки ъгъл...

Пролет по люлински

Тази сутрин се събудих доволно рано. Протегнах се, разтърках очи и както правя всеки път когато стана - погледнах през прозореца. И как мислите, какво видях? Пролетта дошла - слънце пече, сняг се топи, боклуци се белеят по тревните площи. Даже някакво заблудено пиле чуруликаше нейде там. Викам си – ей , че хубаво, и нас ще ни огрее най-накрая. В центъра хората вече забравиха, че е валял сняг, а при нас чак сега почва да се топи. Между другото, още по време на гимназиалните си години бях установил, че Люлин притежава доста причудлив микроклимат. По правило, ако на тръгване от училище в центъра валеше, то при пристигането си в Люлин с изненада уставновявах, че в квартала не беше капнала и една капка. Отделно на това пък през лятото при нас беше с 5 градуса по-топло. Така и не успях да си обясня напълно климатичните различия между центъра на града и моя квартал, обаче имах смътното усещане, че високите панелени блокчета в жилщния ми комплекс играеха някаква роля в цялата работа. Трябва все пак да отбележа, че доста хора поставят под въпрос принадлежността на квартала ми към София. В един момент и аз започнах да се съмнявам, защото на електронното табло след тунела, което по принцип услужливо указва на шофьорите кои булеварди са затворени, започна да се изписва „Добре дошли в София!”. 
След като се порадвах на воля на топящия се сняг, започнах да се кандърдисвам да поиграя малко сутрешната гимнастика. В крайна сметка здравият разум у мен надделя за сметка на мързела и поразмятах малко ръце и крака. Поободрен и развеселен от задаващата се пролет, се отправих към кухнята, където закусих под зоркия поглед на кучето. То, милото, си чакаше сутрешната разходка, която аз тактично пропусках да му предложа през последните седмици, под предлог, че ми е твърде студено. То не беше лъжа де – на минус 10 не е твърде весело да те тегли куче по леда. Да, ама днес нямах оправдание – беше + 8 градуса и ледът видимо се топеше, а и животното (което всъщност е женско и се казва Лейди) ме гледаше толкова строго и непреклонно, че просто нямаше мърдане. Облякох се набързо, сложих повода на Лейди, която не можеше да си намери място от щастие и излязохме през задния вход на блока. Твърде късно осъзнах каква грешка съм допуснал с избирането на въпросния вход. Още с излизането наджапахме в някаква кална локва, на която Лейди много се зарадва, а аз – не чак толкова. Запътихме се към “карето”, което е на около 50 метра от моя блок. 50 метра, но какви? Първо трябваше да преджапам през „паркинга”. Паркингът е едно място със странен статут – построен преди 20тина години от общината, сега се поддържаше от гражданите. През седмица съседите-шофьори правеха подобрения по трасето с подръчни материали – цимент, тухли, счупени керемиди и прочее. Ако пък зейнеше някоя твърде голяма дупка - насипваха чакъл. От друга страна, непрекъснатите ремонти не пречеха на калта и локвите да господстват на “паркинга”. Неведнъж колата ми е пропадала в дупките на въпросния “паркинг”, но мен точно в този момент това не ме интересуваше или поне аз така си мислех. Да, ама не. Още на първата дупка, зейнала след оттеглянето на леда, един любезен шофьор се погрижи дънките ми да променят цвета си от светлосин в кафяв, а кецовете ми да подгизнат. В този момент толкова ми причерня пред очите, че чак ми просветна - най-накрая разбрах защо шушляковия анцуг е предпочитан от гъзарите в квартала. За десетте метра, които човек трябва да измине от Голф 2-ката (тунингована дотолкова, че повече да напомня на Ферари 360 Модена, отколкото на Фолксваген) до блока можеха да се случат такива поразии по дрехите, че... Друго си е шушляка – събереш калта с един парцал и си свиркаш после.
Пратих много здраве на роднините от женски пол на шофьора и продължих. Някак си стигнах до улицата, без панталоните ми да добият още по-наситен кафяв цвят. Викам си – „пресичаме улицата и намираме спасение на тротоара, а след още няколко метра е градинката”. За мое огромно съжаление ми се наложи за трети път да капитулирам пред калта. Тротоарът се оказа зает от един паркиран тир и на нас с Лейди ни се наложи да заобиколим през близката тревна площ. Мисля, че е излишно да споменавам, че по това време на годината въпросната площ е всичко друго, но не и затревена. Поджапахме в кал с леки примеси на сняг, пликчета и картонени опаковки и стигнахме до въпросното „каре”. В случай, че не знаете какво наричам „каре” – това е странна правоъгълна конструкция от 4 жилищни блока, в средата на която се намира любимата на моето куче градинка. Вътрешно се израдвах – най-накрая стъпихме на асфалт. 
След около 10 минути установих, че е бил прав оня, дето е казал, че пълно щастие няма. Мамка му и пролет, кучето ми се беше разгонило! То не бяха мъжкари, не беше чудо! Наложи ми се да маневрирам умело между детски люлки и катерушки, за да предпазя животното от напористите кавалери. В един момент се оказа, че върху част от асфалта в градинката е останал дебел слой лед, та един млад булдог замалко да ни докопа, докато аз се пързалях като на зимни кънки. С усмивка на лице се сетих, че вчера Геша ме юркаше да ходя на езерото Ариана да се пързаляме. Да-да! Тука хем ми е по-близо, хем и повече адреналин има – а съм паднал, а ще припкат малки кученца у нас и ще ме будят по нощите. Айде, нема нужда, дет се вика. След десетина минути ми писна да отбивам нахални песове и задърпах Лейди към нашия блок. Тя пък се задърпа в обратна посока, не знам дали вниманието на кавалерите я беше поласкало или просто разходката й се беше видяла кратка. Не помагаха и увещания от сорта на „Айде, довечера пак!” и „А сега какво ще му дадат на момичето като се прибере вкъщи?”. Както и да е – някак успях да прибера недоволното животно, което през 5 метра се запъваше като магаре. Справих се успешно и с изкъпването на четириногото, което в ден като този, уверявам ви, би било сериозно предизвикателство дори и за професионални теляци. 
Сега сядам да събера малко сили, че по-късно ме чака втората за деня разходка. Предполагам пак ще има маневриране между коли, дупки и песове, изгарящи от желание именно техните наследници да смущават съня ми нощно време. Единственото, което мога да направя по въпроса, е да се снабдя с чифт здрави кубинки тип „войнишки” и един шушляк тип „Илиянци”, та поне щетите да са по-малки. Иначе люлинската пролет не прощава..

Добре дошли у нас!

Добре дошли в необятната територия, носеща звучното име Люлин!

Наричам я територия, защото статутът на въпросното място е всичко друго, но не и изяснен. Според някои, Люлин е един от кварталите на София, според други, той не е нищо друго освен едно село в града, а за трети, това е чисто и просто шестият по големина град в България. Някои твърдят, че Люлин е сам по себе си диагноза. Е, има и такива като мен, които просто живеят в това китно място и са оставили категорицазията на специалистите. От друга страна, аз, като един родолюбив люлинчанин, воден от максимата "От люлинчанки по-хубави нема, от наш'те бездомни кучета по-тлъсти нема, от наш'те дупки по улиците по-големи нема" се захванах да ви разкажа за това безкрайно интересно място и за живота на неговите обитатели. Enjoy :)