По принцип добрите студенти от магистърските програми на СУ ходят всяка седмична вечер на лекции. Само дето аз не съм от тях – е, поне не винаги. Някъде след втората седмица от семестъра установих, че удовлетворението ми от ходенето на лекции всяка вечер клони към нула. От уважение към преподавателите няма да споменавам имена, обаче в една от лекциите устата ми се разчекна от прозяване. В друга пък се наслушах на измишльотини, които почти ме докараха до неистов смях. И така – какво мислите, реших да правя във вечерите, които освободих от лекции? Реших да се захвана с нещо далеч по-благородно и започнах да прибирам майка ми от работа. Вярно, тя работи в другия край на Люлин, обаче разстоянието (, че и рисковете при придвижването) между две произволни точки в нашето „кварталче” са толкова големи, че на незапознатия посетител може да му се стори, че се намира в американския див запад. Само дето при нас зимно време е малко по-студено и навсякъде има лед. Иначе по всички друго напомняме на Дивия запад. Например:
Люлински "индианец", гордо възседнал коня си
• Намираме се на запад – в западната част на София.
• В Люлин всичко е диво – от бездомните кучетата до съседите.
• Имаме си дори софийски вариант на индианците – циганите. Прилики между двата етноса – бол: ползват коне, живеят на племена(в нашия случай - катуни), имат тъмен цвят на кожата и са в конфликт с белите „заселници”.
• И в Люлин, и в Дивия запад опасностите дебнат иззад всеки ъгъл. Само Чък Норис ни липсва, но ще го преживеем някак си – при нужда можем да се обърнем и към Бате Бойко, който живее в един съседен квартал.
Та така – една тиха зимна вечер, аз и моето любимо Пунто си проправяхме път през „Дивия запад” към работата на майка ми. С лекота преодолях първото препятствие – заледения „паркинг ” . Минах почти безпроблемно и по опасния участък на улица „генерал Данаил Николаев” и окрилен от неочаквания успех, аз си затананиках някаква мелодийка, която вървеше по Z-Rock. Моята еуфория може да ви се струва напълно безпредметна, но ако бяхте истински „западняци”, определено щяхте да ме разберете – въпросният участък от улицата може да изкара извън релси дори и най-хладнокръвния шофьор , а пък най-упоритият пешеходец, озовал се на въпросния терен би се видял принуден да се пързаля (или в по-лошия случай - да лази) по леда и да отправя горещи молитви към боговете, та белким се смилят над него и го отърват от мъките му. Леденото покритие на „генерала” в определени дни можеше да се оприличи единственото на игрище за хокей. Аз самият съм достигал до ситуации, в която реално съм си задавал въпросите: „Ама аз ли карам?” и „А сега дали няма да е най-добре някой да ме чукне леко отзад, та най-сетне колата да тръгне на някъде?”. Но тази вечер, въпроси нямаше.
За нещастие в последните метри на „генерала”, точно преди да се включа в булеварда, пред мен изникна неочаквано препятствие – баща с бебе в количката. Е, голяма работа, ще кажете – бащите с колички са кротки, гледат си пътя и си пазят децата. Е, да, ама не! Въпросният бащица буташе количката направо върху платното, а на изуменото ми зяпване отговори с поглед изпод вежди, в който се четеше нещо като „Аааа, не! Ааз оттуук неее мърдааам!”. Бре, викам си, що кметът ни прави тротоари - да ходим по улиците ли? Голата истина лъсна в момента, в който погледът ми спря на въпросния тротоар – в сравнение с него, ледена пързалка Славия щеше да яде пасти до пръсване. И така аз, клетият шофьор и той, дважди клетият баща изпаднахме в патова ситуация – ни напред, ни назад. Лошото в случая беше, че докато ние се гледахме по кравешки тъпо, в съседното платно прехвърчаха коли и аз нямаше как да заобиколя родителя и неговото отроче.
След няколко дълги и пропити с драматизъм мига, в които аз установих, че нямам нерви да вися 20 минути, дадох газ и тамън си мислех, че ще оставя таткото с кравешкия поглед да ми диша прахта, когато срещу ми изскочи едно джипче с някакво борче в него. Мога да кажа, че в тоя момент започнах да се разярявам и бях готов, ако трябва със сила, да избутам от пътя нахалника, отрязал последния ми изход. Слава богу, вслушах се в гласа на разума, който ми нашепваше, че Пунтото ми има само минимални шансове да погъделичка джипа по радиатора, а той в същото време имаше съвсем реални шансове да направи такъв фейслифт на ФИАТа ми, че да не мога да го разпозная. За капак, можеше бабаитът да ме навести в купето и да ме поздрави по случай новата форма на колата ми. Така че чинно натиснах спирачката, ФИАТчето ми спря, а джипът продължи пътя си. След което потеглих с мръсна газ и забравил за баща и борче се озовах на булеварда.
Там, слава Богу, нямаше лед, но за сметка на това имаше други благинки. Като например една метална конструкция тип „хармоника”, която явно в някой по-ранен момент е била част от оградата по средата на булеварда. Ден след ден люлинските шофьори упорито сваляха – къде с броня, къде с калници - части от въпросната ограда, която по принцип трябваше да пречи на пешеходците да пресичат булеварда. Даже един ден (или може би нощ, нямам представа всъщност) някой доволно почерпен люлинец бе успял да сгъне цели 3 оградки, за сметка на което пък беше оставил част от колата си на тяхно място. Е, не успях да нацеля нито въпросната конструкция, нито частите от броня, които се чернееха по платното.
Кулминацията на вечерта дойде след като вече бях взел майка ми - в една тъмна и сравнително тясна уличка. Представете си тъмнина – тъмно като в рог. Представете си уличка – тясна, колкото да се разминат две коли. Представете си движение като за час пик. И накрая си представете множество люлински пешеходци. Да поясня – люлинският пешеходец е странно животно – в нормално състояние блуждае по тротоара като свободен електрон, обаче в някой случайно избран момент се хвърля със страшна сила на платното, по възможност иззад някоя спряла кола. И гледа като теле в железница в момента, в който трябва да си плюе на петите. Като цяло, обстановката на тъмната уличка напомняше адски много на играта “Carmageddon”, с тая разлика, че ако бутнеш пешеходец, не получаваш бонус точки, а най-много да получиш някоя годинка в затвора. Една млада пешеходка пък скочи като кошута току пред колата ми и без да се оглежда изприпка до отсрещния тротоар. Слава богу, спирачките ми са читави и не стана някой сакатлък...
Довърших пътуването, карайки с 20 км в час и невротично оглеждайки се за неразумни пешеходци. След като се прибрахме накарах майка ми да направи едно наргиле – ей така, за успокоение на нервите.
А вие, ако имате път към нашия край, внимавайте с пешеходците, с оградите, с бащите и с борчетата, които се возят в джипове.. щото в Дивия запад опасностите дебнат иззад всеки ъгъл...
